Едно розово кану, което не е в Мариенбад. Първа част

Наскоро си зададох въпроса какво е музиката за мен – средство за развлечение или средство за извличане на някаква истина, поднесена по приятен начин. След известно размишление стигнах до доста ясно заключение. На първо място е приятно отдалечаване от действителността. Едва на второ място идва извличането на каквито и да е истини от нея, конкретно от текстовете на песни.

Не ме разбирайте погрешно. Обичам действителността също толкова, колкото и отдалечаването (а не откъсването) от нея. Може би не ми е противна, защото винаги гледам всячески да си я направя приятна. Както се пее в една италианска песен: „не забелязваш, че светът се променя за теб“.

Тъкмо по тази причина обикновено ставам изцяло съпричастен на всякакви текстове на песни. Затова и рядко казвам „тази или онази песен не ми хареса“. Просто умея да се приспособявам към обстановката. Разбира се, освен ако нямам някакви свои предразсъдъци спрямо някой изпълнител или автор, та дори и жанр музика. Текстовете създават всякакъв вид обстановки – все ситуации от живота, в които повечето (ако не всички) хора все някога попадат.

Имам обаче един особен афинитет към текстове, които създават обстановка, която има нещо повече, нещо задкулисно, но в хубавия смисъл. Текстове, които подтикват слушателя/читателя да търси още. С други думи: текстове, които не се ограничават до някаква конкретна обстановка, за да се вместят в рамките на песента, без да излизат от нея, а които имат някаква предистория и препратки към събития, места, филми, книги, други песни и т.н.

Както една мисъл гласи обаче, важна е дозата. Ако дозата информация, вмъкната в текста на която и да е песен, не е съразмерна с дозата удоволствие, което изпитвам от слушането на песни, много е вероятно да се отдръпна от творчеството на съответния изпълнител за доста дълго време. Така се случи с Милен Фармер, но за нея може би ще посветя статия доста напред във времето.

Песента, на която посвещавам настоящата статия в две части, попада в списъка със „съразмерните“ песни, но със звездичка. Това е Canoë rose („Розово кану“) на френско-белгийската певица, актриса и писателка Виктор Лазло, псевдоним на Соня Дроние. Макар че е родена във Франция, от много години насам живее в Белгия. Псевдонимът ѝ произлиза от единия от героите във филма „Казабланка“, Виктор Ласло.

Открих я интересно. Разглеждах един сайт за грамофонни плочи втора ръка и сред всевъзможните заглавия и обложки една ми грабна вниманието. Днес я смятам за една от най-красивите обложки на албуми, които съм виждал. Тази на носещия псевдонима ѝ като име албум, Viktor Lazlo, от 1987 г.:


В него е първата песен на Виктор, която чух, а именно – Breathless („Без дъх“). Тя е може би най-известната ѝ песен от англоезичните. Доколкото съм наясно, има два видеоклипа, заснети към нея, затова прикрепям и двата (първият е с по-добро качество откъм звук и картина):



Тя е и първата песен в албума. На 9 май 1987 г. Виктор е водеща на 32-рото издание на „Евровизия“, провело се в Брюксел. Изданието го открива тя с изпълнение на Breathless.


След нея изслушах може би половината от албума, но от първо слушане не останах кой знае колко възхитен. Приятна музика, поднесена леко, с типично за 80-те години звучене в стил поп-джаз, което много харесвам, но явно не е бил моментът да ѝ се насладя. Съответно не купих плочата, за което впоследствие съжалих.

Мина време. Веднъж майка ми ми каза, докато си говорехме за музика, че има една певица, която би искала да ми препоръча. Естествено, става дума тъкмо за Виктор Лазло и ѝ разказах за първата си среща с нея, но дори след този разговор не понечих към музиката втори път дълго време.

Накрая се върнах при Виктор, при Breathless. Взе да ми харесва. Отново говорих с майка си, попитах я откъде е научила за нея. Навремето нейна стара дружка е имала съсед, на когото веднъж била на гости и чула френска музика от касетофона му, която много ѝ харесала. Разказала на майка ми за това, майка ми ѝ дала аудиокасета, за да може момчето да ѝ презапише музиката. Така и станало. Накрая майка ми разполагала с целия албум She („Тя“) от 1985 г., който е всъщност първият студиен на Виктор.


И тази обложка съм виждал в същия сайт за плочи, но дотам, него не бях понечил да го слушам. Не и до деня, в който след разказа на майка ми го изслушахме заедно. Макар че от много години не го е слушала, мелодиите ги помнеше и си ги припяваше, а аз тепърва навлизах в материята. Определено албумът ме завладя и така стигнах до въпросната Canoë rose, която е в него.


Милен, за която споменах по-горе, за мен е нещо като френската Мина; макар и в съвсем друг музикален аспект. След като се отдръпнах от нея обаче, нямах други френски певици, на чието творчество да се отдам. Затова и с френската музика и до днес не съм нито запознат, нито пък горящ от желание да откривам, което ме довежда и до следния парадокс: уча френски пет години в гимназията, но от музиката на френски си нямам понятие. Уча италиански самостоятелно от може би пет години вече, а тъкмо италианската музика ми е най-близка.

Явно затова е дошъл ред на Виктор, която да ми възвърне надеждата и която безвъзвратно ми стана любимка.

В продължението на поста, което се надявам до края на седмицата да съм публикувал, ще навляза конкретно в песента Canoë rose, която ми отне три месеца да преведа. Защо – ще разберете в следващата част.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Отдавна исках да (ти) пиша

Безкрайно бъдеще без разстояния